Цитати на тема "Пустиня" - страница 3
Това, което доброто може да направи пророкът в пустинята, е постепенно и лично. За нас е добре да чуем някой да говори ирационалната истина. Добре е за нас, когато въпреки всички трезви, прагматични и дори верни аргументи, че войната понякога е необходима, някой казва: войната е мащабно убийство, ние в най-лошия си случай, най-глупавият човек правим най-жестоките неща на най-слабото същество.
Джордж Сондърс
Тогава какви са маските? Човешкият страх от прах, смърт, голям сън, струва ми се, и нищо повече. Времето на смъртта определено е времето на маските и няма път към по-добър свят. Остава само пустинята и осъзнаването, че сме прах и маски като единствената защита от изначалния човешки страх от смъртта. Прахът е нашата маска на смъртта.
Йосип Млакич
Но да останеш твърде дълго, вкоренен на едно място, дори едно място толкова красиво, това не беше Имухарският начин – за човек, който се скита, е свободен. Неговият дом е пустинята: небето, звездите. Не е привързан, нито за място, нито за притежания, само за пустинните пясъци – това е домът и това носи в сърцето си.
Лора Маквей
Казвам го наивно, предпочитам откритото пространство на пустинята, нейното небе, нейното възвишено и поетично уединение, пред тези затворени улици, пред този мравуняк от заети хора, пред тези ограничени хоризонти, които не ми позволяват да видя небосклон, покрит със звезди, без да вдига глава, нито да се насладите на внушителния спектакъл на бурята, когато светещите светкавици се извиват и гръмотевиците реват.
Лусио Викторио Мансиля
Ако се случи, когато не е в пустиня, а в населена страна, генералът да не е добре осведомен, това означава, че не е взел подходящите мерки. Услугите, които населението прави на вражески генерал, никога не са от любов, нито дори за пари, най-истинските са срещу опазване и закрила, за да съхранят имота, живота, града, манастира си.
Наполеон Бонапарт
Дълбока тишина цареше навред. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб – смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня – жестоката Северна пустия с вледенено сърце.
Джек Лондон