Цитати на тема "Сянка" - страница 9
Барикадата е предназначена да защитава, но не е безопасно място нито за екстремистите, които я издигат, нито за хората, водени от Свободата, нито за нация, живееща в сянката на чужда сила. Въпреки това е безполезно за мъдрите предупреждения на реалисти, които призовават тълпите да се откажат от тази свобода.
Карол Модзелевски
Трябваше да избера момента преди пристигането на децата ми, защото оттогава загубих възможността да умра. Острата миризма на изпечените им от слънцето коси, миризмата на пот по гърбовете им, когато се събуждат от кошмар, прашната миризма на ръцете им, когато излизат от класната стая, означаваше, че трябва да живея, да бъда заслепен от сянката на миглите им, преместени от снежинка, превзети от сълза по бузата им. Децата ми ми дадоха изключителната сила да духам на рана, за да изчезна болката, да разбирам думите непроизнесени, да притежавам универсалната истина, да бъда фея. Фея, поразена от начина, по който миришат.
Ким Тхуи
Живяхте интензивно с други, само за да ги накарате да изчезнат за една нощ, тъй като класът в сенките беше обречен на движение. Мъжете заминаха за други работни места, градове, бяха депортирани, върнаха се у дома, смениха имената. Понякога някой отново изскочи зад ъгъла или в метрото, след което отново изчезна. Адреси, телефонни номера не са задържани. Празнотата, която Биджу усещаше, се връщаше към него отново и отново, докато накрая той се погрижи да не позволи на приятелствата да потънат дълбоко повече.
Киран Десаи
За да мислим, човек се обръща към присъствие, толкова ярко, че целият свят, който познава – включително целия този вътрешен свят на привидно аз, вярвания и ценности – е хвърлен завинаги в сянка, разкрит като лоша имитация на вечния ден. За да мислим, човек кани в самия си живот водач, който безупречно ще разглежда всяко действие и ще го мери с божествена и свята сила. Да помисля за това и още и след това да продължим и наистина да го направя.
Лон Майло Дюкет
Дълбока тишина цареше навред. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб – смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня – жестоката Северна пустия с вледенено сърце.
Джек Лондон