Цитати на тема "Читател" - страница 12
Учудващото е, че огромната по обем книга е написана за много кратко време. И тук идва един друг много интересен въпрос – за същото ли време един преводач може да я преведе? Два романа на Фокнър, написани в продължение на 25 години – "Градът" и "Дворецът", ми отнеха пет години; при това там се сменяха само две поколения. В "На изток от рая" се сменят повече от три поколения и тук преводачът се изправя пред нещо, което не може да бъде нито преглътнато, нито систематизирано от която и да е от съществуващите теории на превода. Той също като автора трябва да мине по завоите и бродовете на всички тези поколения за много по-кратко време, а за това е нужна такава страхотна историко-социална адаптация, каквато нито теоретиците, нито читателите могат да допуснат, че е необходима за успешния край на едно такова дело.
Кръстан Дянков
Значителният преводач пресъздава чуждата творба чрез своята езикова стихия. Това се забелязва от изкушения в словото читател. Той отгръща заглавната страница, за да види името на преводача, и в погледа му може да се прочете благодарност. С интерес узнавам, че някои книги от още непознати немски автори са били купени заради това, че като преводач намират моето име – такъв е случаят с "Хотел за лунатици" от Кристоф Мекел.
Венцеслав Константинов
Докато текстовете на Хитлер, Гьобелс и онези съчинения, опровергаващи истината за Холокоста, все пак криво-ляво се промушиха под рубриката "документално порночетиво с претенции за историчност", то "Бумерангът на злото" от Волен Сидеров разсипа илюзиите на по-наивните, които твърдяха, че става дума за свобода на словото, за най -обикновен бизнес-план, пробиващ си успешно път към читателите. Волен, популярен журналист, също озверял като мнозина от нас от демокрацията ни с нечовешко лице, се е подписал под чужди изследвания, които, сборувани така, все пак имат приносно значение.
Румен Леонидов
Всички сме чували, че всяко общество има печата, който заслужава. В дългите години, прекарани в емиграция, тази стара максима не ме занимаваше особено, защото тя явно не засягаше България. Струваше ми се правдоподобна, но само за свободните страни. И естествено не се отнасяше за насилствено наложени затворени общества, където това, което минаваше за журналистика, се свеждаше до изпълнение на инструкции на партийното ръководство. Тогава информациите в медиите бяха наложени на читатели, лишени на всяка възможност за избор или протест чрез същите методи на цензура и полицейщина, с който режимът беше монополизирал и всички други отрасли на живота. Не беше изобщо сериозно да се говори за свободна журналистика.
Дими Паница
