С една дума канарата не беше стратегическо място, но като нямаше друг изход, Хаджията каза по-скоро да се качим на тая канара и там да се скрием. То се знае, че и Хаджията не считаше тая канара удобно място за четата, но предпочете нея, отколкото да вървим напред или върнем назад сред бял ден и по този начин да изложим на явна опасност цялата чета. Някои от момчетата даже поискаха да възразят на Хаджията, че канарата ще бъде и гробница на дружината, но Хаджията нетърпеливо каза: - Тук, тук, качвайте се, друг изход няма, пък и по-малко подозрителна местност от тая канара - също няма. Вървете! ... Когато се стъмни до толкова, щото в нощната тая тъмнина балканските върхове не можеха да се различават, а се сливаха в едно, Хаджията заповяда да се приготвим и слезем от канарата. - Само тихо и без шум - прибави войводата и тръгна напред. Ранените подкрепвахме и подпомагахме в слизането, както това направихме и когато се качвахме на тая гостоприемна канара.
Хаджи ДимитърСвързани теми
войвода връх гробница ден друг дружина дума изход канара местност момче място начин опасност слизане тъмнина хаджия чета шумПодобни цитати
Защо мнозина не разбират беседите за духовните неща?
Поради затлъстялост на сърцето. Ако сърцето е преизпълнено с пристрастия към земното, то загрубява, както е казано: "угои се, задебеля и затлъстя". В този вид то тегли надолу като котва и приковава о земята душата с нейния ум. Така, въртейки се в кръга на низкото, сърцето става неспособно и не може да се издигне към небесното - като птица, натежала от храна. Пребивавайки в земното и греховното, то не вижда възвишеното, и целият му строй му е противен...Небесното е област, съвършено незпозната за него. Умът и сърцето нямат нищо в своите разбирания и опит, които да приложат към тамошното, та да видят небесното поне "смътно като през огледало". Ето защо нито мислят за това, нито искат да слушат другите, които разсъждават, нито пък отварят книгите, които пишат за това. Не поради това ли у мнозина ще видите понякога не едно светско списание, но нито едно духовно такова, нито пък духовна книга, нито дори Евангелието?
Теофан Затворник
Никой не би останал езичник, ако бяхме истински християни. Сега християните са по-многобройни от езичниците. Когато на други изкуства един човек може да научи сто младежи, тук, въпреки факта, че има много учители, и те са много повече от учениците, никой не се присъединява. Учащите гледат на добродетелите на своите наставници и ако видят, че ние също искаме това, което искат и те, тоест почести и власт, тогава как могат да изпитват уважение към християнството? Те виждат порочен живот, земни души, виждат, че ние сме също толкова пристрастени към парите, колкото и те, даже и повече, треперим пред смъртта също като тях, страхуваме се от бедността не по-малко от тях, роптаем като тях в болестите, еднакво обичаме властта и силата и измъчени от сребролюбие, се опитваме да се възползваме от благоприятна възможност. И така, защо биха повярвали! Заради знамения? Но тях вече ги няма. Заради праведния живот? Но той вече е погинал. Заради любовта? Но и следа от нея вече никъде не се вижда.
Йоан Златоуст
Димитър Ангелов: - "Осем дена преди лицензирането ми се обажда Емил Костадинов, ми се обажда Митко Стефанов, казват Митко, Дуче, този човек не ни вдига телефоните, не ни вдига телефоните. Отива господинът в Англия, петдесет пъти му звъня – понеделник, вторник, сряда... Аз му звъня. Вдига ми, благоволява да ми вдигне 23.30, в сряда ли беше, във вторник ли, вече не помня, много нерви. Викам му, г-н Томов, кажете ми истината, ще имаме ли лиценз, няма ли да имаме лиценз, моля ви се. Кълна се в сина си, в ЦСКА се кълна, истината ви казвам. Моля ви се, кажете ми. - Митко, няма проблеми, всичко е точно. – Платихте ли, г-н Томов, кажете ми платихте ли, г-н Томов? Все пак 72 часа са много време до петък, това е цяла сряда, четвъртък и петък, ще се вдигнем, ще се намерят тези пари."; Николай Бареков: - "Много са, ако имаше парите. Ако ги нямаш?"; Димитър Ангелов: - "Ще се намерят пари. Ще се намерят, вярвайте ми. То не е говорено, то никой не е правил опита да говори...."
Димитър Ангелов — Дучето
Това, от което децата се нуждаят и искат, не е някакъв нов педагогически метод, а светът, който вече съществува. Те искат да играят сред природата, да садят неща, да бъдат с животни, да участват в поддържането на околната среда. Те искат да асимилират културата и знанията, придобити от човечеството в безбройните поколения предшестващи ги, и искат да направят това по жив начин, който не е последователно програмиран. Те искат да се научат да говорят, смятат, четат, пишат, да открият географията и мистериите на Вселената, да научат музика, математически кодове, биология, история, всичко за динозаврите и т.н. И ако си направим труда да представим цялата реалност на нашите деца в условия, които имат смисъл за тях, ще бъдем много изненадани колко бързо те оставят играчките си настрана, когато те ги разсейват от истинската им задача: изучаването на реалния свят, който те просто са се родили, разбират го, стават специалисти в него.
Селин Алварес
Депресията е съблазнителна: тя обижда и дразни, плаши те и те привлича, изкушава те с обещанието си за сладка забрава, след това те завладява с почти сексуална сила, извива се покрай защитите ти, разтваря волята ти, нахлува в уморения дух така напълно че става трудно да си спомните, че някога сте живели без него... или да си представите, че може да живеете по този начин отново. С цялото коварство на самия Сатана, депресията ви убеждава, че нейното нашествие е изцяло ваша собствена идея, че сте го искали през цялото време. Замъглява частта от мозъка, която разсъждава, която различава правилното от грешното. Завладява те с топлите си, виновни, омразни удоволствия и, което е най-лошото, става познато. Изведнъж се озоваваш в плен на нещото, което най-много те ужасява. Работата ти се срива, приятелствата ти, бракът ти се свлича, но ти едва забелязваш: да си депресиран означава да си наполовина влюбен в бедствието.
Стивън Картър
