Те подават зелената си хартия, суха като стари листа и ухаеща на хиляди ръце, напред-назад и отново. Те ловуват неистово, дебнат, натискат, мрънкат. След това си тръгват, стискайки чанти, пълни с неща – ярки неща, меки неща, големи неща – но без значение колко са пълни, те винаги се връщат за още.