Нуждата от движение е подобна на пристрастяването към хероин. Пространството не ви оставя на мира. Никога няма да каже: ами тоя падна, стига ме тъпчат, остави го, нека си почине. Не! Вместо да стане нищожно за инвалида, пространството непрекъснато му се натрапва, показва привидната си широчина и въпреки това, парадоксално, започва да стяга обръча около теб. След време поне ще разбереш какво си намислил. Същото важи и за олимпийския победител в спринта на 100 метра, и за човека в инвалидната количка, и за морската краставица.