Понякога се бунтувах срещу този начин на живот, ядосвах се и фучах. Но в крайна сметка се примирявах с обстоятелствата. И в интерес на истината, нерядко съм намирал утеха в мисълта, че пътят пред мен е удобно утъпкан. Не се налагаше да планирам бъдещето си, защото то вече ме очакваше. Заговореше ли се за избор на професия, завиждах на всеки, който си беше поставил високи цели – да стане архитект, войник, премиер на страната. Но пък се чувствах късметлия, когато ги слушах как се колебаят по кой път да тръгнат, обзети от опасения, че може вече да са закъснели.